Пета Национална Конференция на ПОБФБ

Роберто Фронтини е председател на Европейската асоциация на болничните фармацевти от юни 2009 г. В организацията понастоящем членуват 31 държави и над 21 000 индивидуални членове.

Г-н Фронтини, вие сте президент на Европейската асоциация на болничните фармацевти. Бихте ли обяснил какво точно означава понятието „болничен фармацевт” и има ли някакви съществени различия между държавите?

Самата дефиниция за „болница” до известна степен е различна в Европа: в някои държави под болница разбират само леглата за активно лечение, но не и тези за продължителни грижи. В други страни и двата вида лечебни заведения се считат за болници. В общия случай обаче болничният фармацевт е фармацевт, който работи на пълен или непълен работен ден в болница и се грижи за хоспитализирани пациенти. В някои държави болниците осигуряват грижи и за нехоспитализирани пациенти, особено в специализирани амбулатории. В такъв случаи болничните фармацевти също предоставят услуги и за външни хора. Като цяло фармацевтите, които работят в обикновени аптеки за продажби на дребно не са болнични фармацевти, дори и ако тези аптеки предоставят услуги на болници. Има обаче и изключения, като например Норвегия, където фармацевтичните услуги в болниците се предоставят от аптеки, които в същото време са и обществени аптеки. Бих казал, че основната разлика е собствеността – собственик на болничните аптеки като цяло са болниците, а не частни лица.

Какви са разликите в обучението на болнични фармацевти в рамките на Европа и кои са добрите примери, които би трябвало да следваме?

Обучението на фармацевти в Европа се регулира от Директива 36/2005 на ЕС, която изисква най-малко 5 години университетско образование, включително и 6 месеца практика. В около половината от европейските държави, които обаче покриват около 75% от населението на ЕС, има възможност за допълнително обучение от 3-5 години и получаване на специализация по „Болнична фармация”. Само в няколко държави като Испания, Франция и Италия има задължителна специализация за фармацевти, които работят в болници. От образователна гледна точка мисля, че Холандия е страната с най-добро образование, моделът на Испания също е много добър.

Има ли тенденция към увеличаване отговорностите на фармацевтите през последните години? И ако това е така, какви могат да бъдат последствията – дали можем да очакваме повече конфликти или по-добро сътрудничество между фармацевти и лекари?

Да! Определено болничните фармацевти в Европа преминават към предоставяне на клинични услуги до леглото на болния. Бъдещето на фармацията вече не е само в доставката или направата на лекарства. В Обединеното кралство фармацевтичните услуги вече включват и предписването на лекарства. В повечето европейски държави фармацевтите най-малкото съветват лекарите при избора и употребата на лекарства. Всъщност историята показва, че в самото начало има известни притеснения и понякога конфликти с лекарите. Но впоследствие лекарите оценяват намесата на фармацевтите. Според някои проучвания одобрението сред лекарите достига 98%! Сега самите лекари искат в екипа да присъства фармацевт.

Болниците в България са раздвоени между усилието да направят най-доброто за пациентите си и силно ограничените бюджети. Как решават този проблем другите държави?

Финансовите проблеми са типични не само за България, но и за много други страни. Разработването на нови и много скъпи лекарства поглъща ресурсите и на много богати държави като Германия например. Този проблем поставя редица въпроси от етичен и икономически характер, но според мен проблемът е по-скоро в неправилната употреба на лекарствата, отколкото в ограничените ресурси. Първо, най-високите разходи обикновено отиват за онкологични лекарства, които не винаги са ефикасни и ако на пациентите бъдат обяснени страничните ефекти, много от тях вероятно биха отказали да ги ползват. Второ, трябва да избягваме ненужните терапии и да подпомагаме пациентите с хронични заболявания да променят начина си на живот. Строги регулации срещу тютюнопушенето например значително биха намалили разходите и биха освободили ресурси за иновативни лекарства, които наистина помагат на пациентите. Трябва да бъдем критични към някои обещания на фармацевтичните компании, които са по-заинтересовани да продават продуктите си, отколкото от изхода за пациента. Противоречието между това да предложиш най-доброто и това, което бюджетът може да си позволи, може да бъде решено етично само ако се прави разпределение за всички.

През 2010 г. фармацевтичния пазар в България отбеляза близо 10% ръст, но болничният пазар имаше 0% ръст. Тези цифри отговарят ли на тенденциите в Европа?

Доколкото знам, не. В Германия ръстът на болничния лекарствен пазар е сходен с този на аптеките.

В европейските държави действат различни модели за доставка на лекарства в болниците – директно договаряне с фирмите или тръжни процедури, провеждани от самите болници или от централизиран орган. Бихте ли могъл да ни разкажете повече за техния опит в това отношение и кои са доказано добрите практики?

Всъщност положението е доста сложно, няма оптимална система, която да може да се приложи във всяка ситуация. Регулацията на двата пазара – болничния и аптечния – има много положителен ефект върху управлението на взаимодействието между двата сектора, което е много сериозен проблем, водещ до повишени разходи и застрашаване безопасността на пациента в държавите, в които на регулация подлежи само аптечния сектор. Последният се регулира в повечето държави. И обратното – в  повечето държави болниците имат право да договарят и да купуват директно от индустрията. Това ограничава разходите на болниците, особено ако провеждат търгове. В някои държави, особено в Северна Европа, търговете се провеждат централизирано. Това още повече ограничава разходите, но понякога този механизъм не е достатъчно гъвкав и дружелюбен за пациента. Търговците на едро също имат своето място, но мисля, че това не е най-добрият модел, поне за лекарствата, които най-често се използват в болниците.